Източник: Blackriverroasters
Гаел Грийн си спомня срещите си с легендарния американски готвач и автор на кулинарна тематика Джеймс Биърд.
Когато разкъсах опаковката на пратка преди няколко месеца и осъзнах какво съдържа тя - ново издание на "Американска кухня" на Джеймс Биърд с целите й монументални 900 страници – потръпнах, сякаш съм видяла призрак, и спомени за Джим завладяха мислите ми.
Гаел Грийн е американски кулинарен критик, автор и писател. Тя започва работа през 1968 година в Ню Йорк Таймс и през следващите 40 години документира нарастващата мания на Америка към храната.
Tweeeet me!Тази библия на американската кухня изглежда по-актуална 39 години след първоначалното си публикуване - със сегашните американски готвачи и любители на гурмето, вманиачени по местните доставчици, регионалното готвене и историческите продукти.
През 1972, когато нюйоркчаните откриваха паелята, карпачото от риба тон и сечуанската кухня, този борец за регионалните традиции демонстрираше смелост, макар и тонът и духът му да не бяха изненадващи.
“Твърде много Джеймс Биърд звучи идеално за мен,” написах тогава в New York Magazine и приветствах харизматичния пионер на кулинарията като "бащицата на американската кухня".
“В началото бeше Джеймс Биърд,” както казваше Джулия Чайлд.
Но в началото, след като той изоставя актьорската кариера и се преориентира към хранителната индустрия, роденият в Портланд, Орегон и израсъл като разглезено единствено дете, Джим, подобно на повечето ранни любители на гурмето, е бил влюбен във френската кухня.
От неговите 21 книги, повечето от които са живи класики и все още се преиздават (първата е била "Hors d’Oeurves and Canapes"), "Paris Cuisine" се появява още преди "Barbeque Cookbook".
Години преди да основе школата за готвачи "Джеймс Биърд" през 1955, той е проправил път на кулинарията по телевизията, обикаляйки страната, провеждайки курсове и популяризирайки книгите си по време, когато все още начинаещите американски готвачи тъкмо са се учили да размразяват продукти.
Никога не съм била сред най-близкия кръг на довереници, протежета и подмазвачи около Джим.
Когато се опитах да се запиша за готварския курс на Биърд за напреднали през 1974, получих директен отказ.
“Никой не може да записва курса за напреднали, преди да премине през този за начинаещи,” ми заяви неговата асистентка.
Нямаше аргументи, нямаше връзки, които да задействам. Изключително неловка ситуация.
Аз, донякъде замаяна от славата си на ресторантски критик от New York Magazine, да се налага да се присъединявам към новаците в неговата учебна кухня.
Беше невъзможно обаче да устоиш на заразния му ентусиазъм.
Джим сядаше на висок стол с една от неговите червени или черни памучни туники, с подобните си на дънери крака, наклонени за баланс, докато ни оценяваше, разделяйки ни на двойки със задачата за вечерта да приготвим различните ястия на евентуална вечеря.
Биърд беше легендарен заради изключителната си памет за вкусове – и заради способността си да запомни и възпроизведе отличителната плетеница от аромати, вкусове и текстури, до голяма степен подобна на идеалния слух на музикант или композитор.
И той можеше да предаде усещането за радостта от нови открития в историите, които разказваше.
Подобни статии
