Френският готвач, който научи Вашингтон как да се храни

Човекът, който няма дори страница в Wikipedia

Запази

Отвъд хаоса на кухнята, ресторантът на Паладен в Watergate процъфтява.

Почти веднага след първото встъпване в длъжност на Роналд Рейгън през 1981, тесен кръг от богати калифорнийски приятели на президента, известен като “Групата”, си взема апартаменти в Watergate — Лионор Аненберг, шеф на протокола в Държавния департамент, и съпругът й Уолтър; Чарлз Уик, участвал в набирането на средства за кампанията на Рейгъл и шеф на US Information Agency; наследникът на верига супермаркети Алфред Блуминглейд и съпругата му Бетси, дългогодишна приятелка на Нанси Рейгън. И Jean-Louis, заради удобното си разположение, се превърна в техен клуб.

“Беше като Източен Холивуд,” казва Бъфи Кафриц, висш деец на вашинтонската социална сцена.

Калифорнийците, добре запознати с хранителната революция по Западния бряг, особено ценят креативността на Жан-Луи и игнорират ограниченото пространство и странното му разположение.

“Почти като във фризьорски салон беше,” казва Кафриц. “Може да има стърготини по пода, но ако фризьорът е изключителен, просто отиваш там.”

След официалното празненство на президента на САЩ за 70-та му годишнина, Паладен провежда интимно парти за 48 приятели.

Старата гвардия на Вашингтон има по-сложни отношения с ресторанта. Не всички са готови за приключенските кулинарни експерименти на Паладен. (Критикът на Washingtonian Робърт Шофнър му дава толкова убийствено негативна рецензия, че Паладен отказва да го обслужи при следващо посещение, докато Шофнър не повиква полиция, за да наложи официалния закон за достъпност за всички.)

Кафриц предпочита Jockey Club - в сегашния хотел Fairfax на Масачузетс Авеню, който от ерата на Кенеди е център на елита и знаменитостите в града от рода на Франк Синатра. (В крайна сметка той става предпочитаното място за вечери на Нанси Рейгън, макар че се твърди, че готвачът на Белия дом специално е поръчвал от Паладен сорбе от маракуя.)

Интересът от страна на администрацията и хвалебствените отзиви в местната преса обаче скоро правят Jean-Louis просто стандартна стъпка в бързо разширяващата се ресторантска сцена

Джулия Чайлд често го е посещавала, спомня си Дийн, както и Томас Келър - години преди да отиде на запад, за да ооснове вече превърналия се в легенда ресторант French Laundry. (Заведението на Келър все още предлага ястие от цвекло и праз лук, което за първи път е видял в Watergate.)

Сенаторът Джон Уорнър и Елизабет Тейлър са редовни посетители. Jean-Louis става място за празненства на знаменитости — Мстислав Ростропович, тогава директор на Националния симфоничен оркестър и редовен посетител, там празнува своя 60-ти рожден ден. Имелда Маркос също организира вечерно парти в ресторанта, след като резервира цялото фоайе на Watergate за приема си.

Стефани Кини, която се присъединява към Държавния департамент през 1976, си спомня организацията на размяна на официални визити през 1986 между новоизбрания президент на Уругвай и Роналд Рейгън, провела се по време на няколко вечери в Jean-Louis с посланика на страната Хектор Луизи.

“Той искаше да разбера колко сериозно се приема това от уругвайското правителство,” казва Кини, която тогава е на средно висок пост в Държавния департамест. “Провеждането на срещата в Jean-Louis беше добър знак.”

Успехът не укротява огромния апетит на Паладен.

Въпреки че е женен, той се прочува из града с ненаситното си либидо. “Познавах Жан-Луи от много години,” казва след смъртта му Режин Паладен, която е пристигнала с него от Франция и сега притежава ресторанта на "Дюпон Съркъл" Pesce. “От време на време бях негова жена.”

Или, както го формулира Джими Снийд: “Единственото, което той искаше да прави, беше да готви и да прави секс.”

Последното започва да става по-приоритетно, когато ресторантът навлиза в рутината на пика на славата си. Паладен печели две награди "Джеймс Биърд", включително най-добър готвач на 1993, но все по-често отсъства от ресторанта. Той открива Pesce. Започва да се говори за нови начинания в Ню Йорк.

Междувременно Watergate сменя няколко собственици и към средата на 90-те години британска компания за хотелски мениджмънт - Trusthouse Forte, го управлява от името на международна група инвеститори.

Новите шефове на Паладен - включително главния директор Мишел Дюкамп — не са толкова търпеливи по отношение на отсъствията му, както е бил Салго. “Те слизаха долу и питаха: ‘Жан-Луи никога не е тук - къде е той?’,” спомня си Тимъти Дийн.

В средата на 1996 става ясно, че хотелът няма да поднови договора му. Паладен освобождава офиса си.

“Когато слязоха долу да затворят ресторанта,” казва Дийн, “той вече си беше отишъл.” По-малко от година по-късно той вече е във Вегас, където най-после си е осигурил покана да отвори нов ресторант - Napa, в хотел Rio Suite.

“Тази вечер,” пише тогава Филис Ричман от Washington Post, “най-харесваният вашингтонски ресторант в историята затваря врати като бурен край на звездния си триумф.”

Паладен просперира във Вегас, който тъкмо започва възхода си като град на изтънчената кухня — и все още той е зачитан там ежегодно на тържествено мероприятие като пионер в тази насока. Градът е и люлката на феномена на прочутите готвачи.

Докато все още живее във Вегас, той за кратко отскача и до Ню Йорк, където за известно време отваря бистро в хотел на Таймс Скуеър.

Но в дълбоките води на Ню Йорк той никога не става знаменитостта, която е бил във Вашингтон.

В офиса на Ерик Рипер в Le Bernardin, черно-бяла снимка на гърба на вратата показва Паладен по време на работа. Снимката е правена през 2001, малко преди смъртта на Паладен, заклет пушач, от рак на белите дробове на 55 години.

“Тогава беше много слаб,” обяснява Рипер. “Но все още искаше да готви.”

По време на лечението си, Паладен посещава Le Bernardin почти ежедневно. Когато вече е твърде болен, се премества обратно в Маклийн, където Рипер го посещава в последните му дни.

Тогава той вече е на системи, но все още желае да вкусва и помни съставките, с които е готвил - гъши дроб, трюфели, морски дарове - дори и след като лекарите са отрязали храносмилателната му система.

Както споделя Рипер: “Той дъвчеше, гълташе - и после всичко отиваше в пластмасов контейнер.”

Полъхът на Никсънова конспирация все още не е спрял да изниква при упоменаване на думата “Уотъргейт,” но всичко в реновирания хотел е лъскаво и модерно, или по някакъв начин включва отправки към миналото на комплекса преди скандала: униформите на персонала, създадени от дизайнера на костюми на "Момчетата от Медисън Авеню" Джейни Брайънт, съдържат нотка от духа на 60-те години.

Собствениците отново искат да направят мястото атрактивно и модно.

Те обаче няма да го правят в стария терен на Паладен: пространството, което Марк Луриа оглежда преди две години, според Euro Capital Properties вероятно ще се превърне в складова площ.

Подобно на много феномени, които никой не предвидил, че биха се случили, Jean-Louis в хотел Watergate е почти невъобразим, поне от гледна точка на настоящето.

И все пак миналата година, когато Даниел Булю се подготвя да открие DBGB в CityCenterDC, той организира събитие в La Piquette в Кливланд Парк за няколко десетки вашингтонски готвачи, за да отпразнува завръщането си в града. Булю благодари на двама души от миналото си: Филис Ричман и Жан-Луи Паладен.

“Винаги съм обичал неговия ресторант,” казва Булю. “Беше като ресторант с три звезди от "Мишлен" в гараж — безспорно най-уникалния и прочут гараж в Америка.”