Въпросът обаче не е само в парите. Уморих се да чакам 15 минути за дозата си кофеин сутрин, както чакам същото време за коктейла си от уиски, кардамон и пименто битер в местния бар. Уморих се да се занимавам с филтърни машини и френски преси, Chemex и Aeropress. "Как искате да ви го приготвя?" е въпрос, който не искам никога повече да чувам в живота си.
Реклама
Може би новата ми лоялност към евтиното кафе се дължи на това, че просто го предпочитам пред скъпото (което, не ме разбирайте погрешно, също понякога ми доставя удоволствие). Евтиното кафе е една от най-невъзпятите американски храни за душата. То е стоплящо и познато като домашна лазаня или 6-часова яхния. То има вкус на заведения в полунощ и песни на Том Уейтс; на сладолед и цигари с нотка на горещ шоколад. То ме кара да си спомням най-добрата чаша кафе, което някога съм пил.
Въпреки че никога не е имало само едно най-добро кафе: имаше стотици.
Най-доброто кафе, което някога съм пил, беше остатъкът от съдържащото прекалено много захар и сметана Taster's Choice, което баща ми винаги оставяше в чашата си, когато тръгваше за работа сутринта (слизах на долния етаж по пижама и го обръщах като шот, когато бях само 9-годишен). Или Folgers, което с баща ми пиехме от стиропорени чаши пет години по-късно, докато присъствах на неговите срещи на "Анонимните алкохолици" в мазе на църква край търговска улица в предградията.
Всъщност най-доброто кафе, което някога съм пил, беше мръсен виенски бленд, който с приятелите ми тийнейджъри отпивахме от очукани керамични чаши в кафене край университета на Синсинати, докато пушехме цигари крек и слушахме Sisters of Mercy, представяйки си какво би било да бъдем по-големи, отколкото реално бяхме. Най-доброто кафе беше това, на което се наслаждавах сам всяка сутрин в първата ми година в университета, наврял се в ъгъла на ресторанта и четящ университетския вестник, борейки се с пристъпа на тревожност, от който така и никога не се избавих.
От друга страна, може би най-доброто кафе, което съм пил, беше това в гимназията, точно след като майка ми сключи брак с мъж на име Тед.
Тед беше нисък, пълен, вулгарен и груб. За разлика от баща ми, строен италианец и надарен готвач, който обичаше валсовете на Щраус и старите албуми на Platters, Тед предпочиташе полиестерни ризи, ресторантски вериги, Conway Twitty и Лорета Лин. Той беше човек на кафето и цигарите, който обичаше да седи до прозорците и да гледа как светът минава край него.
Той беше израснал в кофти квартал, беше учил до осми клас, служил в армията през войната в Корея, и притежаваше най-голямата фирма за хелиографски копия в Охайо. И носеше голяма златна гривна с думата "Тед" изписана на нея с диаманти.
Принадлежахме към различни светове, но майка ми често ни изпращаше да вземаме храна за вечеря от местните ресторанти. "Хайде да пием по чаша кафе, докато чакаме," казваше той винаги с искра в окото, докато пристигахме в избраната ресторантска верига. "Ще поседнем и ще се отпуснем. Просто се отпусни за малко."
Само че никога не беше само "една чаша" кафе — винаги бяха три, понякога четири. Мисълта да седя с Тед в сепаре или на стол на бара ми замайваше главата. Стояхме там поне час, докато той говореше за неща, които дори не се и преструвах, че разбирам — хелиографския бизнес, борсата, мъдростта на консерваторите.
Той пиеше кафето си черно и помня как се чувствах неловко, махайки капачетата на поне три пластмасови сметанки и разбърквах второ пакетче захар в чашата си.
В крайна сметка обаче започнах да се радвам на тези наши малки кафе-паузи. Научих, че сините чипове винаги са по-добър избор; че трябва да се плаща за всичко в брой; че гласът на Лорета Лин е сякаш на ангел от небесата; и че Джордж Буш не е толкова лош, колкото изглежда.
Хай-енд кафето обикновено не е подходящо за наистина емоционални моменти.
Tweeeet me!Когато отидох на погребението му преди няколко години, си спомних малките фрази, които използваше всеки път, когато отивахме на тези мисии като ловци и събирачи в предградията. Когато сервитьорката ни питаше как сме, отговорът му беше винаги: "Ако бях по-добре, бих бил близнаци." Прощалните думи към касиера винаги бяха "Не бъди наивен и винаги си купувай сам пиячката." След като го погребахме с военни почести, му отдадох почит, като отидох сам в един от старите ресторанти, които често посещавахме, и изпих не една, а цели три чаши кафе.
Нямам спомени за подобни изживявания на емоционална близост, случващи се пред флет уайт в манхатънски магазин, или струваща $5 чаша нитро-айскафе в Бруклин.
Хай-енд кафето обикновено не се поддава на такива моменти. Вместо това то е нещо, около което трепериш, и с което се хвалиш; говориш повече за произхода му и за това от кого е печено, за вкусовите му нотки и за метода на приготвяне, отколкото разговаряш с човека, с който го пиеш.
Лошото кафе е това, от което правиш цяла кана през уикендите, просто в случай че приятели наминат. То е това, от което отпиваш, когато си сам в автосервиза и чакаш автомонтьорът да ти смени маслото, мислейки къде те е отвел животът; това, което държиш пред себе си, докато чакаш в болницата скъп човек да премине през тежка операция. То е разтворимото безкофеиново кафе Inka, което споделяш със стара леля, докато я слушаш да разказва истории, които си чувал хиляди пъти досега. Лошото кафе е винаги налице, за теб. Бездънно - и съвършено.
Подобни статии
