Подобно на голяма част от журналистиката, понякога най-запомнящите се фрази в ресторантската критика никога не стигат до печат.
И отново, подобно на голяма част от журналистиката - ресторантската критика, която стига до печат, предизвиква гнева на героите си до такава степен, че следващата поръчка, както гласи общоизвестната фраза, е отмъщение — и се поднася най-добре студена.
Когато трябваше да говоря за ресторантската критика, публикувана през годините в англоезичния вестник, на който преди бях главен редактор, първите думи, които ми идваха наум, бяха "Нямах търпение да ми дойде мозъкът". ("I couldn't wait for my brain to arrive")
Малко контекст: авторката на статията пишеше за ресторант в София, където беше поръчала овчи мозък, предложение от менюто, което тя доста харесваше. В следващото изречение, тя преливаше от ентусиазъм: "Нямах търпение да ми дойде мозъкът".
Вероятно ще има хора, които ще са достатъчно нелюбезни да подхвърлят, че подобен стремеж би трябвало да се споделя от много журналисти, и вероятно има собственици на ресторанти, които биха заявили същото за авторите на критика. Колкото и да е забавно, моето редакторско перо задраска тази фраза— вероятно най-милото окастряне на текст, което съм правил.
Същият критик, и тя не беше единствена, ни донесе сериозен гняв от обидени собственици на ресторанти, и то не веднъж. Една от критиките й завършваше унищожително и простичко: "Не ходете там".
Скоро след като петъчният вестник излезе, собственикът на ресторанта вече ми звънеше по телефона, пенейки се агресивно и нападателно, като практически всяко изречение, което крещеше, включваше думата "адвокат". Освен другото той поиска да види каква академична квалификация има нашият критик, за да пише ресторантска критика.
И фактът, че се наложи да му обяснявам, че не съществува такава квалификация, и че авторите биват приканени да пишат критика за ресторантите на база опита си от посещения на ресторанти в различни градове и разнообразни кухни, ни най-малко не го укроти.
Нито една от заплахите да ни съдят така и не се реализира, факт, който никога не ме е изненадвал, донякъде заради степента на нефункциониране на българската съдебна система. Но самият факт, че искрено мнение може да разгневи собствениците, доказваше факта, че наистина бяхме искрени в критиката си.
Ресторантските критики, които публикувахме, се правеха на база много предварително зададени правила, записани и кодифицирани в нашето фирмено стилово ръководство.
Сред най-важните правила беше това, че визитата в ресторанта трябва да е анонимна. Имаше само едно усложнение: фактът, че би трябвало да има и снимки, съпътстващи статията. Като цяло изпълнявахме изискването, като просто посещавахме ресторанта и изпращахме фотографа по-късно.
Но веднъж се получи разминаване в плановете и фотографът пристигна, докато още бяхме там. Дългурест тип с вкус към колоритни пъстри ризи, фотографът застана и започна да снима в центъра на претъпкания ресторант, по обед.
Когато присъствието му беше забелязано, фотографът, приветливо и добронамерено заяви, че снима за ресторантски отзив, междувременно услужливо показвайки масата, на която седим. Дотук с анонимността ни; за щастие харесахме мястото и критиката ни беше положителна.
Друг проблем със снимането за ресторантска критика е, че доста често читателите забелязват, че текстът описва мястото като популярно, претъпкано и изискващо предварителна резервация, докато съпътстващите снимки показват само празни маси и столове.
Това беше практична проява на дискретност от наша страна; опитахме се да избягваме да снимаме клиентелата, след като още в първите ни дни в София ми подхвърлиха като съвет, че снимането на хора заедно би могло да доведе до това евентуално те да са изложени на въпроси от подозрителни съпрузи.
И така, нашите критики се пишеха след (предимно) анонимни посещения, плащахме си сами сметките, по правило пишехме отзивите след повече от една визита, и като цяло бяхме доста етични в подхода си.
Например по отношение на реалното посещаване на ресторанта. Бях доста шокиран, когато колега от българоезично издание ми призна, че заради ограниченото време и липсата на пари, се е обаждал на ресторант, молил ги е да му изредят какво има в менюто, и после — без дори да излезе от офиса си, или да стане от стола си — е писал ентусиазиран отзив за храната, на която се е наслаждавал, поне във въображението си.
Е, той никога не се е налагало да чака да му дойде мозъкът, или нечий адвокат.
Подобни статии
