Електричеството още не се е появило на острова, когато Берлинската стена пада през 1989.

Вместо това, на идиличния Ко Самуи, само на 13 км от Ко Фанган, восъчната луна носи отдих от свирепите глутници диви кучета и размахващите ножове престъпници, които са бродели в мрака. Според Колин Хиншелууд, шотландец, присъствал на първоначалните сбирки, появата на електричеството е променила всичко.

За чужденците на Самуи, електричеството е било по-скоро колониален експанзионизъм. Те са гледали през Тайландския залив към мрачен, непознат залив, където хората са можели да продължат живота си, свободни от капитализма: Хаад Рин.

Тогава “нямаше много алкохол, определено го нямаше толкова, колкото сега,” пише Хиншелууд.

Вместо това гъби "хед ки куаи - магическите гъби — са се дъвкали около огъня и нощите са приключвали с голи танци и свободна любов. Скоро шведските организатори продавали LCD на новопристигналите, и само няколко месеца минали, преди “банда от местни жители на Фанган да ги изгони от плажа с мачетета, след като открадна наркотиците им, естествено.”

По-късно дошли екстазито и електрото, Lonely Planet и това, което англичаните наричат “о, йе” младежка общност — богати "тръстафарианци" (хлапета, живеещи от парите на богатите си родители), които не спирали да говорят за “преживяването”. Около Хаад Рин обаче местните рибари започнали да бъдат изблъсквани от земята им от подкрепяни от мафията хора от континента, които имали усет за експлоатация.

На остров, където нищо особено не се случвало от стотици години, културата скоро възприела всичко и всички, възползвайки се от всякакви поводи за вакханалии - парти за новолуние, джънгъл парти, полунощно парти, парти на водопада, корабно парти, парти за слънцестоенето и така нататък. икономиката междувременно станала безнадеждно покварена, насърчавайки посетителите да се включат в празненствата още в момента, в който стъпят на острова.

Тайландските власти периодично правят опити да ликвидират по-нередните неща в страната.

В последно време места в крайбрежния курорт Патая, на 2 часа път от Банкок, приютяващи някои от най-“нестандартните” предпочитания, са били разрушени и градът дори се самоопределя като семеен курорт, въпреки че търговията със сексуслуги все така е много разпространена. Предприемат се стъпки и за “превръщане на Ко Фанган в остров без наркотици,” както Bangkok Post заявява през 2009 г.

Естествено, както биха казали пуристите, нещата сега са се променили. Любителите на наркотичния транс си спомнят добрите времена, преди островът да се “комерсиализира.” Слушайки дъб-трип гаридж ремикс (или нещо подобно) на One Direction за трети пореден път, се чудим какво точно правим тук.

Решението да посетим партито за пълнолунието взехме в последния момент: видяхме надпис в туристическа агенция, осъзнахме, че е за след няколко дни и си казахме “Защо не?”Единственото място, където да отседнем, което още не беше заето, беше наподобяващо пещера "бунгало" за $25 на нощувка, което би послужило като добра отправна точка. 6-часовото пътуване с катамаран от континента беше изтощителна блъсканица.

Прекарахме предната вечер в проучване на разказите за мястото. Може би ключовите думи за търсене да са давали тенденциозни резултати (“Full Moon Party” … “vomit”), но четивото не беше от най-приятните:

“Помня как изгубих сандалите си… и ходих върху много счупено стъкло,” гласи един отзив. “Дори видях мъж да се опитва да изнасили момиче на плажа… Момичето беше припаднало… единственото, което помня след това, беше как аз и Р. търсехме Н. и С., и открихме Н. със свалена риза да крещи на непознати… кръв се лееше от носа му като от чешма… Крихме се в джунглата вероятно поне час; ръката на Р. беше покрита с кръв.” Страховитата история приключва с това как авторът се грижи за умиращо куче.

Други отзиви демонстрираха поучителна загриженост за необуздания хедонизъм.

“Някой беше скочил от втория етаж на сградата предната нощ и се беше нанизал на метален стълб,” пише блогър. “Животът е нещо повече от размахване на ръце във въздуха, шмъркане да обезумяване и превръщане в празна черупка за следващия ден или няколко дни.”

Общо взето има три типа бизнес в Хаад Рин: барове, аптеки и болници. Спешна медицинска помощ има на всеки ъгъл, често под грандиозно име (the Stamford Clinic) или с претенциозни девизи (“Защото ние се грижим.”) След няколко часа осъзнавате защо: почти всеки ноки превръзка, или накуцва. (На Ко Фанган, хълмистите и разбити пътища и остри ъгли са обърнали толкова много колела, че местните наричат бруталните си белези “татуировки от Ко Фанган”.) Не е необичайно да видите някой бързо да си проправя път между баровете на патерици.

Съберете не едно място алкохол, млади хора, океан и опасни пътища, и можете да разберете защо смъртта е толкова голяма част от празнуването на пълнолунието. (Всъщност смъртните случаи в Тайланд не са ограничени само до Ко Фанган. Вестник на Пукет, друг туристически остров със съмнителна слава, описва 35-те официални смъртни случая на чужденци за шестмесечен период като “изненадващо малко”.)

“Смърт в рая” звучи като основателно заглавие, и в последните години има доста сензационни истории, от които да избирате.

През 2009 45-годишната германска туристка Астрид ал Асад Шахмер е изнасилена, убита и изхвърлена в плитчините след парти. Същата година Беки Бекман, друга германка на приблизително същата възраст, се е оказала пред двама въоръжени мъже, опитващи се да нахлуят в дома й, а френски турист е открит обесен в полицейска килия при съмнителни обстоятелства. Други умират масово - примерно 18 души, загинали през 2005, след като лодката им-такси е потънала, или 10 загинали при катастрофа на туристически автобус преди две години.

В последно време смъртните случаи са все с британци, като 19-годишния англичанин, удавил се край Хаад Рин в пияно състояние, или 22-годишния Стивън Аштън, който е уцелен от случаен куршум в престрелка между спорещи тайландци в Zoom Bar. (Партито според свидетели след това е продължило.) Година по-късно Кевин Лидъл загива при сблъсък със стъклен прозорец. Няколко месеца след смъртта на Лидъл, 29-годишният Алекс Уайт става жертва на подводно течение при пълнолуние. “Той е заминал за Тайланд за двуседмична почивка и присаждане на коса,” съобщава Daily Mail.

Една от малкото тайландки, съгласили се на интервю, отказва да говори в момента, в който се споменава смъртта на Аштън. (А ние само питаме дали инцидентът е подобрил мерките за безопасност.) Бизнес-общността на острова разбираемо е предпазлива, заявявайки, че медиите се фокусират твърде много върху тези смъртни случаи. По тази тема местната полиция е особено немногословна: “Без коментар. Къде сте отседнали?”

Тайландците са заети с работа, свързвайки импровизирана озвучителна система по 1-километровия плаж, когато пристигаме към 4 следобяд; иначе почти няма признаци, че ще се събира тълпа.

Към 22 часа, плажът кънти от ритъм, но партито едва започва.

Правим продължителна разходка. Всяка сцена привлича леко различна публика. Стената от “бъкет барове” — дървени стойки с надписи “Dave”, “Batman” или “Michael”, продаващи цветни кофи, съдържащи половин бутилка алкохол, сок и Krating Daeng, любим на шофьорите на камиони и придаващ на Red Bull вид на приспивателно — и невероятно монолитна.

Въпреки всички сериозни предупреждения, алкохолът, не наркотиците, е основната причина хората да падат от сцените, да стъпват върху стъкло, да падат от скали и да си причиняват телесни повреди на Фанган. Като реакция на смъртта на Аштън, представители на кралската тайландска полиция си сътрудничат с британските власти, за да предложат униформено присъствие - чрез палатка-команден център в средата на плажа.

Мъжете в синьо излъчват хладна увереност, вместо строгост. Ченгетата са усмихнати и охотно позират за снимки, дори и джобовете ви да преливат от трева. Поредна част от туристическата индустрия.

Освен полицейското присъствие има постоянни слухове за хайки, провеждани от службите за борба с наркотиците, за залавяне на дрогирани пияници. Докато се разхождаме по плажа, редовно ни предлагат да си купим “нещо”.

Междувременно започват бензинови огнени шоута с танцьори, горящи въжета и демонстрации на акробатични умения.

Въпреки опитността на тийнейджърите на сцените, тълпата прекомерно реагира на грешките, хихикайки при всяка изпусната топка и крещейки от одобрение, след като гигантска горяща топка за малко да запали близко дърво. (Има и доста инциденти при импровизираната огнена писта, която изстрелва пътниците сред изненаданите минувачи.)

С течение на нощта купонясващите могат да потърсят помощ в многото местни аптеки, които предлагат пълен набор от лекарства, без да задават въпроси. Кодеин, ксанакс, валиум, риталин - всичко. на плажа обаче откритата употреба на наркотици като марихуана не се толерира.

Партито продължава до зори — хиляди хора, пиещи, танцуващи и припадащи. Хаад Рин няма фосфоресценция — поне не и в наши дни — но производитгелят на светеща боя в града се справя добре; всички носят такива бои.

Изгревът е идеално време за селфита, и купонджиите се подреждат за снимки.

Това е и време да оцените мащабите на изхвърлените джунджурии: хиляди пластмасови сламки, торбички, мигащи уши на Мини Маус, гривни и празни чаши. Това е реалността на партито за пълнолунието.

“За съжаление няма начин да се оцени въздействието върху екосистемата на само едно парти за пълнолуние,” коментира Бенджамин Джоунс, чийто скорошен документален филм Trouble in Paradise регистрира щетите. “Стотици бутилки, фасове и пластмасови сламки се оказват в океана след всяко парти.”

Пристига малка група чистачи, изпратена от бизнес-асоциацията на Хаад Рин. Създадена през 2008, две години по-късно гилдията започва да изисква заплащане за членството - административна такса, която включва "почистващи патрули", които се появяват някъде около 9-10 часа сутрин. “За съжаление по това време голяма част от боклука вече е отнесена в океана,” казва Джоунс.

Преди океанът всъщност е бил част от плановете за почистване: до 2005, “хората измитаха боклука в него”. Един доброволец описва изхвърлянето от прилива на мъртъв делфин, чийто стомах е бил пълен с боклуци, като сигнал за промяна. Едва през 2011 са поставени кошчета на плажа (“нелепо!”, коментира Джоунс), и скоро дори и те преливат от боклук.

На следващия ден, Хаад Рин е безмълвен.

Улиците му са празни, масите от предната нощ спят, имат махмурлук или се борят с тежки емоционални състояния. Най-близката обществена “баня,” тъмен вход, където пияниците са плащали по 10 бахта, за да влязат предната нощ, сега е неотбелязана по никакъв начин дупка.

Седим в британски пъб и ядем колбаси и картофено пюре (защото все пак сме в Тайланд) и размишляваме върху видяното. Със смъртните случаи, вредата за околната среда, сбиванията и общата поквара, бихте очаквали парти, привличащо десетки хиляди хора, месец след месец, да бъде поне… забавно. Само че не е. Дори и не напомня за забавление. И въпреки всичките "пороци" на Ко Фанган, никога не сме шокирани или ужасени. Просто сме разочаровани и отегчени, и за парти, което се самоопределя като най-доброто в Азия, това гарантирано е най-тежкият грях.