А другата ми баба - майката на баща ми, изобщо не я биваше в кухнята. Тя беше израснала в Северна Корея, където нямаше толкова много земеделие или храни.
Никога не съм я харесвал. Тя беше зла - биеше ме, винаги крещеше. Беше ниска, винаги носеше корейски ханбок и миришеше ужасно.
Реклама
Миришеше на стар човек. Винаги си мислех: "Защо тя живее у нас? Баща ми има тринадесет братя и сестри - защо тя не живее при тях?"
Тя беше ужасна готвачка.
Не помня какво точно готвеше тя, но помня, че си казвах "Боже, не, само моля ти се не прави храна". Тя никога не правеше ориза в оризоварка; готвеше го в тенджера.
И ако някакъв ориз останеше, тя го запазваше и го оставяше на слънце да съхне.
Не мисля, че някога съм я виждал да го използва отново; може би го е слагала в горещ чай. Нямам представа.
Но като дете си мислех: "Какво се случва? Имаме чували с ориз. Защо не го готви в оризоварка?
Ама какво прави? Това е най-тъпото нещо, което съм виждал. Постоянно й се подигравах. Бях ужасно дете.
Понякога я виждах да мие чиниите и виках по-големия ми брат да слезе на долния етаж. Тя спираше крана на мивката и пиеше вода, и миеше съдове, като изплюваше върху тях вода от устата си.
Тя беше буквално съсипана от войната жена, която се е наложило да отглежда 13 деца без достъп до течаща вода.
Така че да, можех да й се смея тогава, но сега разбирам, че й е било бая трудно. И доста й съчувствам. Как иначе да миеш съдове, ако живееш в планинско селце без водопровод?
Подобно на майката на майка ми, храната имаше централна роля за нейното съществуване — но за нея идеята беше в събирането и запазването на всичко.
Това беше ефектът, който лишенията имаха върху нея: тя се опитваше да ни научи как да оцелеем. Това е всичко.
Нужно ми беше много време, за да осъзная колко много ни обичаше тя, че може би ни обичаше дори повече от другата ни баба. Никога не съм се замислял защо се държи по този начин. Тя просто ни показваше как да се справим в случай на недоимък.
Това е нещо, за което мисля доста: защо миризливата ми баба правеше ужасна храна, а другата ми баба, която обичах повече, правеше страхотна храна? В крайна сметка човек не се ражда отличен готвач.
Това е нещо, на което се учиш, и ти е нужно нещо, с което да работиш. Майката на майка ми е била заможна, преди да започне войната, и това й е било отнето; майката на баща ми не е имала нищо, което да й отнемат.
Има своеобразна устна традиция, която се предава през поколенията: правиш това и това. Не е толкова по-различно от шимпанзетата, учещи малките си как да ядат мравки с пръчка; това е простото действие на предаване на познание, независимо дали чрез обучение или осмоза.
Майка ми никога не ме е учила как да готвя, но я гледах как готви всеки ден.
Никога не съм правил биндаедок (палачинки от папуда) през живота си. Никога. Но знаех, че мога да ги направя дори и насън. Виждал съм го хиляди пъти: накисване на боба, правенето му на пюре, и добавяне на каквото друго желаеш вътре. Не съм ги правил, но знаех, че бих могъл.
Подобни статии
