Когато става дума за храни и напитки, предсказуемостта действа успокояващо. Същото важи и за четенето за нея. “В пет часа сутринта в сряда, Джейк отпи от кафето в офиса си и се загледа през френската врата,” пише Гришам в типичен пасаж от “Време да убиваш”. За тези, които също изпълват деня си с кафе, този банален детайл е приятен: Гришам превръща отпиването от кафето — винаги именно това действие! — като смислено въведение към някое важно действие.
Или може би просто ни е приятно да надзъртаме в храната на другите точно защото храненето и пиенето са толкова интимни неща.
Да четем “Джейк отпи от кафето” означава да си представим себе си в личното си удоволствие, което изпитваме от дневната си чаша френска преса.
Реклама
В колекцията на Хардимънт, по-често това е личното удоволствие на чая. (От друга страна, доколкото Хардимънт е британка, надали ще има изненадани от това.) Виждаме Агнес, лейди Джекил, видна кулинарна авторка от 20-те години на миналия век, да се наслаждава на “ароматна настойка” от чай в чаша от “най-тънък порцелан,” седнала на “кушетка с азиатски чар”, докато “пламтящи дърва проблясват в огнището.”
Едуардианският писател Джордж Гисинг също ни позволява да се присъединим към него в изследването на чайника: “Каква утеха носи първата чаша, бавното отпиване от това, което предстои!”
Удоволствието от четенето какво ядат и пият другите е някъде между удоволствието от храненето и от това да бъдем хранени.
Слюноотделяме, споделяйки спомените на Пруст за череши, крема сирене и бадемов кейк, и можем почти да вкусим сладките трошици с вкус на бадеми в устата си, и да се почувстваме заситени от тях. Но също така изпитваме порива и да виждаме другите да бъдат засищани, особено децата.
Хардимънт преди е издавала книги за детската литература - и изглежда е подбирала особено добре от детски книги за тази антология. Тя ни дава Едмънд, тъпчещ се с локум в книгите за Нарния, и Хайди, хапваща печено сирене с дядо си.
Има и сцена от “Лястовици и амазонки” на Артър Рансъм, в която децата си правят пикник на “Острова на дивите котки”. Научаваме, че четирите деца ядат бъркани яйца от общ тиган, преди да изядат “четири големи парчета кейк с ким” и “ябълки за всички”. Тази представа за наличието на остатъчно храна за всички присъстващи е особено въздействаща. Да гледаш другите как се хранят не е непременно акт на егоизъм или завист: като родители, искаме да висим всеки на трапезата за получава равен дял.
Да гледаме другите да се наслаждават в крайна сметка е една от универсалните форми на човешко удоволствие.
Зяпането, което изглежда грубо на живо, всъщност може да бъде и емоционално ангажиране. Точно както е стресиращо да мислим за гладните, така е приятно да разсъждаваме за хората, които се засищат. Не винаги е нужно да желаете да консумирате въпросната храна. Хардимънт включва сцена с пикник от "Посмъртните записки на клуба Пикуик": хляб, парче шунка, резен телешко, пай с телешко и порцеланови халби бира.
Това не би бил идеален пикник за много от нас в наши дни: твърде много месо, твърде еднообразна храна, недостатъчно зеленчуци. Но все пак можем да усетим въодушевлението на Сам Уелър след обяда: “Телешкият пай е нещо много добро, когато знаеш кой го е правил и си сигурен, че вътре няма котета… Много добър обяд.”
Описанията на хранещи се хора ни дават нещо, което рецептите никога не могат да ни донесат: завършеност.
Голяма част от хранителната ни култура сега ни изтезава с хипотетични ястия. Непрекъснато ни обещават “10 най-добри рецепти с киноа,” но вероятно никога няма да приготвим и една от тях.
Рецептите като форма на проза — а не като практични напътствия за готвене - обещават повече, отколкото могат да дадат. Забележимо е как главата на Хардимънт за “литературните рецепти” (портокаловото суфле на Катрин Мансфийлд, омлетът от яйца на щраус на Александър Дюма) изобщо не носят такова удовлетворение, както главата й за “простите удоволствия”, където четем как различни хора консумират скромни неща като препечена филийка с масло.
Дори най-отличната рецепта е като загадка без решение: дават ни уликите и ситуацията — съставките и метода — но без така желаната развръзка. Това, което наистина искаме да знаем, е: как се е получило? Кой го е консумирал, дали е изпитал удоволствие? Когато М. Ф. К. Фишър пише за карфиол, приготвен в сметана и грюйер, “прочистихме небцето си с парченца натрошен хляб и отпихме от виното,” този спомен струва повече от безброй рецепти за “съвършен” карфиол.
Не е случайност, че детективските сюжете често завършват с хранене. Когато виждаме някой да се храни, вече не изпитваме съспенс. Хардимънт включва и откъс от разказ за Шерлок Холмс - “Морският договор”.
След изключително сложна загадка, кулминираща с понасянето от Холмс на законния му собственик на намерен откраднат документ върху чиния на закуска, разказът приключва с това как детективът на свой ред похапва.
“Шерлок Холмс изгълта чаша кафе и насочи вниманието си към шунката и яйцата. После се изправи, запали лулата си и се разположи в стола си.”
Удоволствието от четенето за храната на другите показва, че в много аспекти сме простички създания: можем да се почувстваме по-добре нахранени, като просто виждаме някой друг да се храни.
Подобни статии
