Хавана обаче демонстрира моден усет, който не сме виждали никъде другаде.
Доста нетипични за държавни служители в граничен пункт – в страна която толкова дълго е била строго контролирана, са униформите на младите жени, които работят в митническата и емиграционна служба на летището.
Каки цветовете биха могли да се очакват, но не и подчертаващите формите сака и късите поли, още по-малко черните дантелени чорапогащи. Косите им са сложно заплетени или завързани в странични опашки в духа на Куки Мюлър. Ако теленовелите имаха граничари, те биха изглеждали точно така. (Впрочем теленовелите са толкова популярни в Куба, колкото и в цяла Латинска Америка.)
Това първо впечатление противоречи на клишето за "изгубени във времето", което продължава да се лепи на острова, докато разнебитеността на сградите в Хавана изглежда свръх-живописно в Instagram. Очакваме авто-шоу от 50-те години; ярките цветни олдсмобили, шевролети и кадилаци, реликви от американската епоха, поддържани въпреки 55-годишното американско ембарго и липсата на резервни части.
Но състоянието на града е наистина шокиращо. Колкото грижи се полагат за красивите олдсмобили (вероятно стимул за това са и митата, които правят новите коли в Куба най-скъпите в света), толкова малко внимание се отделя на красивата стара архитектура. La Guarida например е на най-горния етаж на сграда, която най-великодушно би могла да бъде описана като опасна за живота развалина.
Старата Хавана е включена в списъка на ЮНЕСКО за световно културно-историческо наследство, и наскоро бе избрана и за едно от седемте градски чудеса на света (Дърбан, Доха и Бейрут също се класираха, така че можете да прецените сами доколко има стойност подобно признание), но очевидно е град, чиято поддръжка е запусната от години.
Ембаргото е означавало, че фамилия Кастро е имала по-важни грижи от запазването на кубинското колониално историческо наследство. Следите от него личат без особена любов в гледки като фонтани и градски басейни, които си стоят празни и сухи. През 2011 г. правителството е разрешило за първи път купуването и продаването на частна собственост, но това не изглежда да е провокирало комплексно изменение на градската среда.
Мирамар, “богатата” част на града, изглежда почти толкова опърпана, колкото и всеки друг квартал, но е лесно да се види защо демонстрацията на просперитет все още е табу. Хората предпочитат да се ограничат до хранителни продукти… или може би френско шампанско, което присъства във всеки винен лист, наравно с Concha y Toro.
От друга страна, премахването на ембаргото все пак е довело до демонстрация на различен тип богатство.
Карлос Акоста, най-нашумелият завърнал се в страната кубинец, изнася шоу с трупата си Danza Acosta в реновирания наскоро театър в Хавана. Сър Норман Фостър проектира театър за балет и правителството реконструира и надстроява други театри и концертни зали. Докато Chanel са в града, трае фестивал на френското кино. Той идва след сезон на авангардни италиански филми.
В музея на революцията има изложба на тема Шекспир. Не е изненадващо, че властите предпочитат Куба 2.0 да бъде "Лебедово езеро", а не Starbucks. “Вратите ни са отворени, ако имате изтънчен, културен, филантропски подход,” казва кубинският творец Вилфред Прието. “Ако обаче сте голяма компания с твърдо капиталистически курс, надали ще ви посрещнат с отворени обятия.”
Междувременно Хавана се стреми да поддържа баланса. Гражданите й са млади, но градът е пълен с призраци. Навсякъде има мраморни статуи и бюстове на загинали герои, напомнящи за някогашните политически борби. Навсякъде ще видите Че. Автократите разчитат на култа към личността.
Съдейки по вездесъщостта на Гевара, може да приемете, че Фидел Кастро охотно е позволил на своята дясна ръка в революцията да носи тежестта на историята. Но ако промяната е жизненоважна за физическото преизграждане на града, как да се постигнат мащаби на промени, които предстоят, с потребността да бъдат съгласувани всички противоречиви истории, които са го оформяли?
Всичко това ще се случва много по-бавно, отколкото си представят чужденците. Когато млад хаванец заявява разпалено “Ние, кубинците, ще го направим,” изводът е ясен: не е нужна външна намеса.
В крайна сметка, ако предстои нова революция, тя поне е нещо, което Хавана вече знае как да направи.
Подобни статии
