Антъни Бурдейн стана на 60
Бурдейн ни даде нюансираност и сложност. Той ни даде тъмната страна
Да накараш Бурдейн да признае, че е нарушил правилата на представянето на готвача като сложно създание, е като да се опитваш да завъртиш дръжката на врата, използвайки ръка, намазана с лубрикант: не става с лекотата, с която би очаквал.
Това ме кара да се замисля за фразата, че само-възприемането от Бурдейн като аутсайдер го движи като характер. “Той се чувства щастлив да бъде на сегашната си позиция и се опитва да се старае максимално да запази мястото си на масата,” коментира Питър Мийхан, “и това го отличава от другите. Има момент в кариерите на повечето хора, в който си казват: ‘Тук ми е мястото.’ Никога не съм виждал това при Тони.”
Всичко, което всеки сериозен пишещ за храна човек сега се опитва да направи, вие постигнахте в Kitchen Confidential, и по-късно в Medium Raw. Откъде дойде това?
Изпитвах емпатия към тези, за които пишех, което липсва при повечето хора в кулинарната журналистика. Повечето пишещи за храна презират тези, за които пишат; те не искат да бъдат кулинарни журналисти. Те или са вече изживели каквото са изживели, или са сърдити, или никога не са харесвали тези мръсни готвачи от самото начало — цялото внимание и всичките жени.
Те не ги харесват, и това си личи. Можете да го доловите в прозата им. Те просто не харесват това готвачите да се справят добре, и биха им навредили, ако считат, че са отишли твърде далеч. Ако бъда честен, ако пишеш за описания на храни, много години наред, това просто разваля хората. Описах го на майтап като да пишеш писмата до Penthouse в продължение на 20 години. Съчувствам.
Приканиха ме да "изпържа" Алън Ричман и се очакваше аз да отида и да го унищожа. На мен това изобщо не ми е интересно. Не, захванах се с редакторите му: копелетата, които са взели този успешен, много добър кулинарен реценцзент — може и да имаме големи различия за нещата, които той е писал*, но той е изключителен кулинарен журналист, а те го включват в списъци с "10-те най-добри" и “Get Out to Brooklyn!”, и хипстърски модни статии за следващите големи хитове.
Така че се заех с тях. Но ето къде сме сега, в ерата на списъците и "10-те най-добри". Хората ме питат: “Къде бихте отишли в Ню Йорк, ако се връщате след много време?”. И аз назовавам пет ресторанта, и от това се получава "Петте най-добри ресторанта в Ню Йорк според Тони"! Как стигнахме оттук до там?
*Бурдейн беше написал есе за Medium Raw, озаглавено “Алън Ричман е задник.” Отогава насам Бурдейн казва, че са се помирили.
Смятате ли, че сте променили тона на писането за храна? Изместили сте гледната точка?
Не смятам, че съм постигнал това. Според мен работя в съществуваща традиция. Хората преди мен са писали за нещата, които ме интересуват, в подобен стил, с подобна гледна точка и подобна нагласа. Джордж Оруел, Down and Out. Никълъс Фрилинг в The Kitchen. Бемелманс. Всички те са били по-ранни, по-добри, и не мисля, че съм открил нещо чак толкова ново. Не преоткривам колелото. Писах Kitchen Confidential много набързо. Тя се чете така, както говорех по това време; просто това правя. Често тя хиперболизира. Харесвам езика. Приятно е за мен да слушам някого: диалект, жаргон, разговорни фрази. Екшън Бронсън и Еди Хуанг не вървят по моите стъпки. Те са си себе си, и звучат така. Това не е стил, който аз да съм измислил.
Когато имаш безброй хора, блъскащи на лаптопи в Starbucks из целия град, за да създават съдържание, няма да получиш особено много образци на Джоузеф Либлинг, хора, които да изпитват страст към живота и храненето. Въпросът не е в храната. Храната сама по себе си е достатъчно безинтересна след един определен момент.
Много по-интересно ми е кой готви, отколкото какво готви. Кой готви, защо готви по този начин? Кого и какво чете? Какво звучи по радиото? Има ли куче? Това са нещата, които правят храната интересна, и затова Либлинг е толкова страхотен. Всеки добър писач, който наистина иска да предаде удоволствието от храната, ще опише помещението.
Пишещите само за храната могат да я еротизират само за известно време. Всичко е свързано с други неща. Не мисля, че можете пълноценно да оцените храната, ако не правите някакъв вид секс, нали разбирате — от време на време. Дори не е нужно да бъде акробатичен, но другите удоволствия са важни. Всъщност е непродуктивно: плашещо писане за храна от хора, които не правят никакъв секс, които почти не могат да си спомнят да са правили секс.
За да пишеш добре за храната, трябва да се храниш добре, а не можеш да се храниш добре, ако анализираш храната. Това не е приятно за хората, с които се хранеиш, и не разбирам как може да е удоволствие за самия човек. Прекарал съм 30 години в ресторантския бизнес и не искам да мисля за това дали почистващият масата си върши работата. Не искам да чувам звънчето в кухнята. Не искам да мисля за това какво има в този дресинг. Искам да се изгубя в усещането от храната. Искам да съм романтичен глупак.
Ровейки в душата си в Kitchen Confidential, Бурдейн разкри сурово и понякога грозно място на терена на храната. В новата ера на Бурдейн, писателите, журналистите и редакторите изглежда отстояват култура на женомразство и хомофобия, която се крие в сенките на мъжко напиване и екстремни кулинарни изпълнения, дъвчене на кози тестиси и ядене на люти чушки заради облог.
Пред 2012, New Yorker публикува “Когато храната става мачо” на Тамар Адлър, есе на благоприлична проза, което се дистанцира от размахването на полови органи от Бурдейн. Адлър пише: “Антъни Бурдейн превърна някакъв вид войнствена лакомия в талисман за неуверените мъже.”
“Kitchen Confidential промени писането за храна и културата на хранене,” казва Адлър. И въпреки че самият Бурдейн изглежда умен и очарователен, “проблемът,” според нея, “е когато поведението се възприема от някой не толкова умен и очарователен, и се получава агресия: шумността и агресивността на Гай Фиери, цялата идея за 'странни храни,' придаването на екзотичен привкус на нещо, което е нормално за голяма част от света, което е вид културна агресивност.”
След като Бурдейн откри пътуванията за A Cook’s Tour, продължилата два сезона поредица по Food Network, която дебютира през 2002, телевизията го промени. Неговата гледна точка се разшири, от кухнята в подземията и претъпкания коридор с ястия, до неясната гледка по улица "Дон Хой" в Хо Ши Мин, където той бродеше между скутери и велосипедисти, за да намери удоволствие в купа фо.
В работата си за телевизията, от A Cook’s Tour до седмия сезон на Parts Unknown, Бурдейн възпроизвежда този единичен акт на откритие, отново и отново. Това е тръпката на невинността, повторена стотици пъти, изтъкване на единичното удоволствие, повтарящо се при натискане на бутон, но никога неостаряващо.
Подобни статии
