Антъни Бурдейн стана на 60
Бурдейн ни даде нюансираност и сложност. Той ни даде тъмната страна
Някога изпитвате ли чувство за вина, че сте бял мъж, служещ като пазител на портата към храната на други култури?
Съзнавам деструктивните аспекти на това, което правя. Разбирам, че променям света, като го показвам по телевизията. Съзнавам, че фетишизирам това, което е право по рождение на милиони хора по света. Чувствам ли се виновен за това? Аз съм този, който съм. Аз съм бяло момче от Ню Джърси, в предградията. Мога да го преживея. Не изпитвам вътрешен конфликт по отношение на това.
Еди Хуанг е човек, който е израснал в това поколение. Хлапетата в училище са се присмивали на неговите обяди. Това е нещо, което напълно разбирам: хора като Еди, които се оказват на странно място, където никой не желае храната им, когато са били хлапета, а сега всички жадуват за нея, проблема с културната апроприация.
Дори когато Еди греши — материалът му за Маркъс* беше абсолютно погрешен, но беше ценна, болезнена - нечестна, но ценна дискусия - той винаги знае как да добави сол в раната: какво е културната апроприация, какво е автентичното? Това е нещо интересно за мен. Всички ние сме правили секс едни с други и сме смесвали култури от векове.
*През 2012, Хуанг разкритикува Маркъс Самюелсън за апроприация на афроамериканската кулинарна култура в Red Rooster, ресторанта му в Харлем, и за покровителственото му отношение по темата в мемоарите му Yes, Chef.
Пишете ли толкова добре, колкото бихте искали?
Не. Когато пиша, не чета повечето от авторите, които обичам. Стоя настрана от взривоопасни материали. Така че отговорът е не. Иска ми се да можех да пиша като Дон Делило, Набоков, Мартин Еймис — искам да кажа, че ако чета тях, когато пиша, просто ще се пъхна под леглото и ще се свия в зародишна поза и ще блокирам за месец. Не, не го правя. Но от друга страна, мога да го преживея.
Клинт Истуд е казал, че човек трябва да съзнава границите на възможностите си, и аз съзнавам моите. Когато казвам на хората нещо, не съдържанието е това, което е неловко за мен. Ако пиша кофти фрази, това е излагация за мен. Кофти фразите са унизителни. И има предостатъчно примери. Но вижте, говоря за всичко. Членът ми е бил в TMZ, така че какво е останало?
Разговорът преминава към темата какво значи да не ти пука и интервюто му преди време на SXSW.
“Шегувам се, че да не ми пука е много добър бизнесмодел за мен,” казва Бурдейн, “но това е факт. Абсолютната сигурност, че никой няма да купи или чете, или да се интересува от Kitchen Confidential, беше това, което ми позволи да я напиша. Не съм се замислял какво очакват хората. Не ме е интересувало. И в резултат на това можах да напиша тази книга бързо, и без да се терзая. И това изглежда беше успешно, поучих се от това изживяване и се старах много. Когато се срещам с група телевизионни мениджъри или разказвам история, не мисля за ‘феновете’; не мисля за това какво очаква аудиторията, не се боя какво ще си помислят за мен, или какво ще стане, ако не го харесат, и повече не ме показват по телевизията.”
Което ни води към легендарната му фраза: “Знаете ли, отивам да си изям закуската, копелета. Не ми пука.”
Това е отлична фраза, с наглостта, популизма и чара на Бурдейн, слети и дестилирани в едно.
Човекът, седящ в сивата конферентна зала с мен – който избира внимателно думите си — обаче не звучи като човек, на който не му дреме за нищо. Дарбата на Бурдейн е да звучи сякаш не му пука, докато ни разхожда по места, които го вълнуват, сякаш непукизмът е само протектор, предпазващ от случайно спукване някакъв вътрешен орган на саморефлексия.
Medium Raw предложи някои от най-добрите текстове на Бурдейн. Той е сглобен набор от есета, разпънати на остриетата на мнението и презрението на Бурдейн: критики срещу Алис Уотърс, Алън Ричман и Ален Дюкас, размисли за съвременното месо и приличащите на лабиринт менюта за дегустация.
Той започва със събрание, обмислящо незаконни действия — тайно общество на най-добрите нюйоркски готвачи (неназовано, защото това, което ще се случи, е незаконно) е привикало Бурдейн късно през нощта в частна трапезария на един от страхотните ресторанти в Манхатън, за да консумира плътта, човките и костите на ортолани, застрашени пойни птици, внесени незаконно от Франция.
Бурдейн е в екстаз; тази вечер той ще бъде приет. Но фразите му се лутат с противоречив ритъм, вътрешни заметки и започват като вметнати думи, откланящи се от потока на мисълта. Има цялостно настроение на съмнение — седейки в тъмната зала, Бурдейн се чуди защо той, бивщ готвач в посредствени кухни, изобщо се намира там.
“Какво биха споделили моите мемоари на неотличаваща се с нищо - дори позорна - кариера, на хора с подобни достижения?” пише той. “И кои са тези хора всъщност? Облягайки се в столовете си, наслаждавайки се на цигарите си след вечеря, те изглеждат като принцове. Дали те са същите лузъри, саможиви типове и аутсайдери, за които съм писал? Или аз съм разбрал всичко погрешно?” Дали обществото на реализиралите се готвачи наистина е толкова самотно, изпълнено със съмнения и белязано, като готвачите, които Бурдейн е познавал като наркоман, работещ в дъното на класацията на Zagat? Дали те разпознават него - готвача, който се е провалил - като част от тяхната общност?
Тази амбивалентност и съмнения, вътрешният глас, който го удържа да не се самозабравя, допринасят за достиженията на Бурдейн.
Храната винаги е имала като цяло двуизмерно присъствие в американските медии: “Вижте красивите ястия. Вкусни ли са те? Очароват ли ви? Можете ли да ги разположите на пика на актуалните тенденции?” Бурдейн ни даде книга за готвенето, разказана от несъвършен разказвач. После ни даде истории за храната, създадена и приготвена от проблемни хора, готвачи, водени от гениалност, страх от провал или отхвърляне, от нещата, които се затрудняват да разберат в самите себе си.
Там, където някога имаше само кулинарно порно, Бурдейн — човекът, който иска да мислим, че не му пука, който поклаща глава, седнал на конферентната маса срещу мен, казвайки, че не смята, че е променил културата на хранене — Бурдейн ни даде нюансираност и сложност. Той ни даде тъмната страна.
Имате комплексен портрет на Дейвид Чанг в Medium Raw, друг на Ерик Хопфингър, човек, който изгоря в Top Chef. Не мисля, че някой, пишещ преди вас, е говорил за провала при готвачите по начина, по който го правите.*
Просто не познавам друго. Познавам добре провала, защото съм се провалял през по-голямата част от кариерата си. Провалът беше константа в кариерата ми. Най-често това не е особено забавно. Съчувствам на провала, защото аз самият през по-голямата част от кариерата си не съм ставал за нищо. Границата между трагично и комично е нещо, което познавам и което харесвам.
Имало ли е нещо по-забавно от Ричард Прайър, споделящ най-ужасните и болезнени истории от детството си и кокаиновата си пристрастеност, на ръба? Не, не съм се стремял да правя нещо уникално. В смисъл, просто се опитвах да разкажа история, която да е забавна и може би смешна. И вярна, що се отнася до личния ми опит, който всъщност беше доста ограничен.
*Всъщност Лариса Макфаркхар пише “Chef On the Edge,” задълбочен портрет на Дейвид Чанг, с особеностите и сложностите на характера му, за New Yorker през 2008, две години преди Бурдейн в Medium Raw.
Подобни статии
