Теорията ХХ

Хубаво Хранене

Запази

Културата на потребяващия – потребяващи сме всички ние. Ние получаваме и ние предаваме на децата си културата на хранене. Какво всъщност е култура на хранене?

Маниерът - дългите години комунистическа власт проповядваха пролетарска свойственост на масата и заклеймяваха храненето с нож и вилица и спазването на етикет на масата като едни от признаците на буржоазно загниване.

До къде доведе това? Десет минути наблюдение в един ресторант ще ви срещне с отговора: с море от лакти и набутване на храна в устата по всеки възможен начин и под невъзможен ъгъл.

Уважението - идвам от голямо семейство, в което липсата на добро държане на масата би се отразила фатално за протичането на целия процес на хранене.

Приех яденето с нож и вилица като удобна възможност да ръчкам близкоседящия до мен брат с ножа, когато нашите се разсейваха за минута. Нямах нищо против и факта, че беше позволено да започнем да се храним, едва след като сипващата храната майка ми е седнала на масата.

За едно нещо обаче дълго време смятах, че трябва да се обадя някъде и да кажа, че ме отглежда луд човек: след всяко ядене, всеки един от нас трябваше да стане от масата с фразата: "Благодаря, нахраних се."

Днес смятам, че не кулинарната история на семейството ми, която е причудлива и интересна, но е извън обхвата на влиянието ми, а именно уважението към храната; към този, който е приготвил храната и към процеса на хранене изобщо е фундаментът на моята кулинарна култура.

Тук никой не може да отмени родителите с хранителните и възпитателни навици, които формират у децата си от най-ранна възраст, като аз, честно казано, не мисля да карам децата си да благодарят за храната...

В прав текст

Липсата на разнообразна и вкусна храна в детството, подсилена от липсата на правилните маниери на масата, на по-късна възраст играе сплашваща роля и резултира в липсата на интерес към нови вкусове.

Ситуацията в България е такава, че често липсата на разнообразна и вкусна храна в детството, подсилена от липсата на правилните маниери на масата, на по-късна възраст играе сплашваща роля и резултира в липсата на интерес към нови вкусове.

Тя кара хората да останат в добре познатия сетивен кръг. На още по-късна възраст тази кулинарна ретроградност се завоалира като патриоизъм – "ям само кавърма, пия само български вина".

Това само по себе си не е лошо, по-лошо е твърдението, че това е най-доброто, без да се познава другото.

В домашни условия формирането културата на хранене би трябвало да е двупосочен процес. Изискването за подчинение на масата трябва да бъде възнаградено с вкусна и сетивно интригуваща храна, приготвена с грижа, внимание и любов.

Безвкусните и небрежно приготвени храни биха имали точно обратния ефект. Те биха подсилили асоциацията с храненето като за нещо принудително, неприятно и което просто трябва да бъде изтърпяно.

В заключение: “културата боли”, както казваше една от бабите ми, формирането й иска работа, отдаденост и жертви.

Но само в началото и за определен период от време, след това нещата се случват естествено. Подобно строенето на една къща, леенето на основите е важен, но не изключително дълъг процес. Внимаваме как ги леем, защото не можем да се връщаме назад и да ги преправяме, когато върху тях вече се издигнати стени.

Дългът (към удоволствието) е мостът между културата и удоволствието, тясно свързан с формирането на културата.

Ето какви са синонимите на думата дълг според българския тълковен речник: длъжност, обязаност, задължение, обвързаност, товар, тежест, бреме, работа. Настроението, което лъха от думата е ясно.

(За сравнение, някои от синонимите на тази дума на немски: поръчение, мисия.)

В прав текст

Всеки иска да отиде в рая, но никой не иска да умре.

Общо взето, съотношението на удоволствието и дългът се описват най-добре от сръбския графит "Всеки иска да отиде в рая, но никой не иска да умре".

Преследваме първото цял живот, но рядко или почти никога не правим нещо, за да го получим и често смятаме, че други трябва да ни го доставят.

Ако осъзнаем, че си заслужава да работим за удоволствието, има шанс да постигнем по-високо, по-качествено и всеобхватно състояние на удовлетворение, но може би не знаем какво точно е това?

Удоволствие и удовлетворение са нелесни за дефиниране, субективни категории и може би именно затова занимават сериозни хора като философи и богослови.

Както всеки ключов елемент от човешкото съществувание и удоволствието не ги оставя равнодушни и те или го въздигат в свой основен принцип или го отричат напълно. Двете философски школи, занимаващи се особено активно с удоволствието са:

Епикурейството – което казва, че най-голямото благо се състои в търсенето на умерени удоволствия с цел постигането на състояние на спокойствие, освобождаване от страха и отсъствие на телесна болка. То възхвалява насладата от простите удоволствия, препоръчва въздържане от лакомство.

Хедонизмът - според който най-висшите цели на човешкия живот са удоволствието и насладата в противовес на аскетичния живот.

Лично аз, споделям теорията, че съм длъжна да доставям максимално кулинарно удоволствие на тялото и духа си, но по епикурейски начин.

Акт на свещенодействие

В края на живота си великият френски гастроном и кулинарен теоретик (и съдия, войник, цигулар и философ)Жан-Антелм Брия-Саварен казва: “Стигнал съм до заключението, че границите на удоволствието все още не са известни, нито са дефинирани”.

Храненето се превръща в акт на свещенодействие, тогава когато човек се заеме да довърши това, което Саварен не е успял и подобно на нирваната, малцина са онези, които ще достигнат това благословено състояние, но нали казват, че животът е непрестанно пътуване, а не крайна цел?

Хранене Храна Култура Теорията ХХ Удоволствие Дълг

Отскочи към Коментарите (1 ) ↓

Яна Петкова

След интересни професионални лутания Яна достига до прозрението, че виното не е просто течност в бутилка. Оттогава се образова във винено отношение по всички възможни начини и засега е единственият за България притежател на WSET Diplomа, което я прави дегустатор и винен журналист.

06.08.2015 Всички статии от този автор →