Източник: Стоян Георгиев, Goodlife.bg
Проблемите с кулинарните медии, за които никой не говори
Да извадим на бял свят мръсното бельо
През 2013, сп. Time публикува прочутия си брой “Gods of Food”, който незабавно вбеси кулинарните журналисти, огорчени от цялостното игнориране в него на жените готвачи.
И гневът им беше оправдан, естествено, но по-мащабен въпрос остана в съзнанието ни: ако кулинарните медии толкова бързо реагират на късогледството на масово издание, къде е анализът на нашите собствени недостатъци и неща, които не забелязваме?
Същото може да се каже и за отношенията ни с бранша, който отразяваме: постоянно отправяме предизвикателства към създателите на храна да бъдат по-добри — да ни поднасят по-добри и устойчиви продукти, поддържайки цените ниски; да изоставят бакшишите и да решат проблема с разликата в заплатите в ресторантите; да са философски лидери, но никога да не казват нещо погрешно — но рядко обръщаме огледалото към самите себе си.
Ако критикуваме амбициозен готвач, че е добавил популистки бургери и пържено пиле в менюто, за да увеличи печалбите си, не бива ли да спрем ние самите да спрем да публикуваме кликбейт списъци, за да субсидираме дългите си материали?
Ако искаме повече разнообразие в кухните, не бива ли да изискваме същото и в редакциите?
От старта на First We Feast през 2012, сме далеч от мисията си да градим новата парадигма.
В началото имаше повече рапъри и повече начос в тематиката. И все пак начините да се тълкуват текстовете на Кание за кроасани не са безброй, и естествено, разбирането ни какво можем (и трябва) да правим се разшири.
Кулинарната журналистика е твърде самодоволна в ролята си на поддържане на статуквото, отказвайки се от деликатните аспекти, които правят нещата страхотни, ужасни, интригуващи, разочароващи или просто приемливи, в интерес на представяне на кулинарната сцена като безкрайне поредица от суперлативи.
Tweeeet me!Въпреки опитите да разширяваме перспективите си, падахме жертви на същите клопки като всички, често допринасяйки за онлайн какафонията, вместо да пресяваме смисленото, в търсене на трафик и бърза слава.
Докато търсехме тона и гласа си, пейзажът на кулинарни медии около нас се променяше непрекъснато.
Вълнуващи нови имена излизаха на ринга (Lucky Peach, Modern Farmer); големи имена се оттегляха (Битман, Коуин) или се изгубваха (Mr. Cutlets); сайтове набираха популярност или затваряха; повечето стари брандове изпадаха в паника и се опитваха да се превърнат в Bon Appetit.
И все пак през всички възходи и спадове, нещо ни измъчваше: кулинарните медии оставяха усещане, по липса на по-добра дума, за мекота.
Най-интересните и предизвикателни сюжети се разказват от хора извън бранша, и привлекателната агресивност на ранните кулинарни блогове бе кастрирана, когато сайтовете улегнаха в ролята си на нов естаблишмънт.
Според нас е време да изречем на глас някои от подхвърляните пред бутилка уиски оплаквания на кохортата от кулинарни журналисти, запазени за нощите след крайни срокове в бара, така че всички да ги чуят.
Както казва Джей Зи, “това не е заяждане, само реална песен”.
Кулинарните журналисти се страхуват твърде много да изгубят достъпа си, за да бъдат критични.
От години Eater NY публикуваше своята поредица “Airing of the Grievances”, в която кулинарните журналисти от Ню Йорк имаха много публичен форум, където анонимно да предават огорченията и проблемите си с ресторантите.
В зависимост от толерантността си към самокопаене и #FirstWorldProblems, това можеше да бъде забавно развлечение, включващо всякакъв вид намусено оплакване от осветлението в ресторанта, неудобните столове и братята Торизи, или как това суши заведение, което всички харесват, всъщност не е толкова добро. Но, откровено казано, е доста депресиращо, че всичко наподобяващо реална дискусия в света на кулинарната журналистика трябва да бъде побрано в списък, в който хората дори не споменават имената си.
Подобни статии
